Събрали се новите ученици на известен дзен учител около един от по-старите монаси, който наскоро бил получил просветление, и го попитали:

– Какво правеше преди да получиш просветление?
– Цепех дърва и носех вода от кладенеца – отговорил им той.
– А сега, когато си получил просветление, какво правиш? – попитали те.
– Пак същото – отговорил той – цепя дърва и нося вода от кладенеца.
– Добре де, каква е разликата? Защо и преди и сега правиш все същото? – недоумявали учениците.

Монахът се засмял и казал:
– Преди аз трябваше да правя всичко това. Сега ми се струва съвсем естествено. Преди често пъти цепех дървата с неохота и недоволствах, когато ходех за вода. Беше ми наредено да го правя и не казвах нищо, но вътрешно се ядосвах на учителя. Сега правя всичко с радост, а не по задължение. Обичам вас, другите монаси и учителя. Знам, че зимата скоро идва и ще ни трябват дърва за огрев. Виждам, че учителят е стар, ще има нужда от повече топлина и не може да донесе сам прясна вода. Сега цепя и подреждам дървата с любов и когато дойде време да запалим огън, той ще топли с двойна сила. Разликата е, че сега не хабя време и сили да се ядосвам, а реагирам на момента и правя с радост каквото трябва.